Ще започна с едно скорошно приключение, с което отбелязах началото на пролетният сезон. За съжаление снимки няма, ще ме извините за това.

Денят е 11 март 2007, часът 6.30. Шокът от ранното ставане в неделя е голям. Както всеки път, започвам да се замислям, дали не съм луд, че съм станал толкова рано, за да се забия в планините в тоя студ, вместо да си се наспя хубаво на топличко под завивките, и после да седна на приказка с някой приятел. След десетина минути обаче, започва да се усеща приятната тръпка от предстоящото каране – един уж убедителен довод че не съм напълно луд;).

В 8 часа пристигам яхнал колелото на автогарата в Дървеница и виждам, че Митака и Савко вече са там (както обикновено аз съм последен). Планът е да се качим на автобус 69 до ханче Брезите и от там юруш към Верила (за който не знае, това е една малка планинка, намираща се между Витоша и Рила, с най-висок връх Голям Дебелец – 1415м н.в., който беше и нашата цел).

И ето първата “весела” случка за деня – пристига автобусът и от него изскача “интелигентно” изглеждащ шофьор. С нещо между плюене, говорене и викане започва да ни “обяснява”, че ние с колелата на “неговият” ( дали си го е купил, не знам:)) автобус няма да се качим. Е, качихме се разбира се, все пак имаме право, пък и билетчета плащаме.

Втората “веселба” – на ханче Брезите е поне с 5 градуса по ниска температурата от колкото в София – е, това се и очакваше, все пак е доста по-височко, но не е гот, температури малко под нулата и широко открито пространство, позволяващо свежият ветрец да се заиграва с якенцата ни. Бързо се екипираме и потегляме към първата цел – село Ярлово.

Позагряхме се на първите километри катерене по асфалт, после свихме по туристическата пътека към селото и хоп, вече сме в местното кафе/кръчма/магазин за всичко и пием чайче. Вътре е “приятно” задимено, двама местни сръбват ракийка и захласнато гледат разголените каки опитващи се да пеят по небезизвестен БГ музикален телевизионен канал. Успяваме да ги откъснем от така приятното занимание, молейки ги да ни упътят по извадената от нас карта. Бяха много услужливи и чак ни и предложиха да ни водят с моторче, срещу скромната сума от 50 левчета. Решихме да пропуснем този лукс, все пак на приключение сме тръгнали;) Дочакахме последният наш спътник – Боби, който дойде на самоход от София и продължихме към неизвестното – и четиримата не бяхме карали натам, но това ни и привличаше – откривателската тръпка.

По пътя слънцето на няколко пъти се опита да прокара топли лъчи към нас, но облачетата си държаха на своето и не допуснаха това своеволие. Въпреки това, минахме през доста приятни горички и полянки и даже успяхме да зърнем издигащата се снежна стена на планина Рила на юг.

Пристигнахме малко под върха някъде към 12.30 - 13.00 часа. Решихме да не качваме последните стотина метра, защото имаше снежни преспички препречили пътя ни, които хич не ни се виждаха примамливи с оглед на бръснещият ветрец и мрачното небе, схлупило се над нас.

Дойде моментът на дългоочакваното спускане. Лошото бе, че изгубихме пътеката – ех, пак гърч. Нападали клони, дерета, листа, камъни, гъста гора...веселба голяма. След леки премеждия от техническо естество, излезнахме в долината на река Палакария и покрай полянки и картофени ниви (картофите тук, както знаете, са известни със своите вкусови качества) право в Ковачевци. Първа спирка – местната кръчма. Супички няма – трагедия, пак чайче и някакви пържени картофки (но за съжаление не от тия местните), които са далеч от блажеството на една топла супа с малко леб.

Планът от тук бе да пресечем Плана планина по пътечки и да излезнем малко след Пасарел на пътят София – Самоков, но времето бе понапреднало (беше вече към 15.30), бяхме поизморени – поне част от нас, не бяхме минавали пътят мужду Ковачевци и село Плана през планината и въпреки че имахме карта, не се знаеше какво е сътоянието на пътеките. Разумът надделя. Тук свърши приключенсата и започна най-скучната част от карането– 7-8 километра по асфалт нагоре и после право надолу към София.

Бях си вкъщи към 18.30. Равносметката – бях доста уморен, задните ми части бяха адски недоволни от целодневният контакт със седалката, понамръзнахме се, но пък удоволствието от преживяното беше огромно. Следващата седмица пак ще повторим – само да отшумят задните болежки:) Вчера отидохме с Митака и да поритаме, барем да се пораздвижим малко;)

Хареса ми!
Поздрав!

лечугата е любимият ми блогер

ami osven da se nadiavam che shte ponite niakoi put da karame zaedno...drugo niama kakvo da kaja ;)

Хубаво разказваш :)
А и очевидно не си луд - планината е нещо, което грабва с очарованието и красотата си и не пуска. Пък добре, че все пак си се вдигнал и си отишъл - от сън спомени не остават ;))
Усмивки:)

@silviana
За планината много отдавна съм се убедил в това, но всеки път ми е много трудно да се отделя от топлото легло толкова рано, не знам защо така:)
@deniche
Не си пожелала, не сме те взели;)

Много ми беше забавно да прочета написаното.Много обичам планината а живея в равното тракийсо поле и затова си мечтая само за приключения като твоето.Судоволствие бих направила нещо подобно стига да имах наблизо планина.Преживяването си струва!Поздрав.

Е, че планини има на близо, кеф ти Стара планина, кеф ти Средна гора, кеф ти Родопите. Желанието е достатъчно. Поздрав и от мен:)

Било е доста весело :)