Вчера изникна този въпрос на едно представление на @лма @лтер (http://almaalter.hit.bg). И се замислих. Сега, когато съм на 25 години и погледна назад към годините, в които съм бил в моето детство (ако предположа, че моето детство е свършило) и ми става едно мило, приятно и същевременно доста тъжно. Мило, от това че тогава съм бил толкова наивен (ако съдим по това, май още съм в детството си), но съм се радвал с цялата си душа и на най-обикновените неща, случващи се наоколо. Приятно, от това, че поглеждайки назад, в съзнанието ми изплуват толкова случки и дни, които с удоволствие бих изживял отново, места и хора, сега променени от времето, на които искам да съм и с които искам да съм. И разбира се, тъжно е най-вече това, че осъзнавам че това вече е минало, че няма връщане назад, че аз вече не съм дете, че сега проблемите в ежедневието ми са толкова маловажни, но и същевременно заемащи цялото ми време и внимание, че за изживявания “по детски” просто не остава време. Вярвам, че при повечето от вас е така. Не случайно по интернет непрекънато ни затрупват с истините за живота, с весели и поучителни случки и картинки, просто опитвайки се да ни разведрят, да ни откъснат от “матрицата”, на ни покажат кое е ценното в живота или просто ей така, заради самото пращане. А дали успяват? Може би да, може би не, за всеки е различно, мен ми се струва обаче, че повечето сме толкова вклъбени в заобикалящите ни проблеми, че тези неща ги приемаме по-скоро като приятно четиво, откъсващо ни за 2 минутки от работният процес. 
 
Но аз започнах да се опитвам. Или поне така си мисля. Опитвам се да погледна на света, така както правех това в детството. Да изживявам дните си, така както го правех в детството. Да се радвам на хората, така както го правех в детството. Да обичам хората, така както го правех в детството. Дали опитите ми са успешни, не мога да кажа, но знам че те ме правят щастлив, въпреки че аз все още съм с двата крака в “матрицата”. Дали детството започва и свършва в детската стая? Или в двора на село? Или то просто е от толкова до толкова години? Или е в нас от раждането ни до смъртта ни? Дали всички имат детство? И всъщност, какво е детството – усещане, чувство, начин на мислене, период от нашият живот, или нещо друго?

много хубава тема, често си мисля и аз за тези неща, в повечето случаи ми става тъжно за съжаление, но няма какво да направим освен да се радваме, че ги имаме тези спомени и да не забравяме за хората, с които сме ги изживяли :)

Дали след 10 години, спомените за днешните дни ще са също толкова приятни. Нека се опитам да ги направим:)

...е състояние на духа. Затова и човек може да си остане дете за цял живот :)

аз и на сто да стана пак ще съм дете :)))))))))

защо ми е да влизам в "матрицата"? Не, че не съм, амааа...все гледам да се измъкна от там...И затова всички си мислят, че:съм голямо дете(защото се радвам на всяко малко нещо/както правят децата/, гледам детски филмчета, чета детски книжки и все такива забавни неща); не гледам сериозно на живота)...А ТРЯБВА?!:); мисля само за сърчица и ЛЮБОВ - не, че не е вярно, амааа се случва и за други неща да мисля...Например като трябва да си платя сметките се чудя къде да го намеря туй време, че да отида навреме, за да не стане късно и да не ми спрят тока(както стана 1 път..ама не съм седнала да се тръшкам)!!!
АЗ искам да остана дете и мисля, че доста добре го правя;))) Ааа пък и работя с деца и така се връщам на техния акъл...ю-п-и-и-и :)))
Ох, ами...аз такова...пак се олях с писането...професионално изкривяване ми е...
П.С. Ако чувстваш, че пазиш детското в себе си радваи се и го пази докато можеш...защото, които не се наслаждава на малките неща в живота(а това децата го правят най-добре), той не бивее пълноценен живот!!! ТОВА СИ Е МОЕ МНЕНИЕ :)

Ам че най-малкото което правя е да се тръшкам;) А относно "които не се наслаждава на малките неща в живота(а това децата го правят най-добре), той не бивее пълноценен живот!!!" - те за това става въпрос:)