Вихрен и Кончето бяха залегнали в календара за тазгодишните прояви още от ранна пролет. Аз лично не ги бях посещавал, както и другите от събралата се група с изключение на Вени, и желанието съответно беше силно. Решихме да го направим август месец! Мислихме мислихме и накрая от ангажименти ту на един ту на друг, та остана окончателно за първата седмица на септември.
27 август, понеделник – започва да се заформя неблагоприятна прогноза за уикенда, валежи, гръмотевични бури, въобще все неприятни работи:) Ние обаче сме непреклонни, ще се ходи тази седмица, не може да се отлага, въпреки подмолните действия на Галин да се опита да ни убеди да го направим през идните четири почивни дни – не уцели на хора, ние вироглави до краен предел.
31 август, петък,  10.00 часа – след апокалиптични статии по българските електронни медии за очаквани бури и потопи, с Галя решаваме да отложим похода, съответно известяваме всички, че поход няма да има. Да, ама пък ни гложди едно такова отвътре, ходи ни се някъде.
31 август, петък, 16.00 часа– пийвайки кафенце в офиса с Галя отново нахвърляме плана и установяваме че прекалено много ни се ходи, за да се откажем, пък и карти ще вземем, ако вали, ще пием и карти ще жулим цял ден на хубава гледка. Учасниците са уведомени за рязката промяна в плана – уви, губим двама – Дени и Наско решават че няма смисъл да бием тоз целият път за да седим в хижата, но пък печелим един за каузата – Маги решава да се престраши и да премери сили с планината (мисля че планината успя да я грабне;)
1 септември, събота, 5.40 часа – с малко закъснение, групата е събрана, цели девет човека – направо не вярвам, че толкова хора са ни се вързали на акъла:D 

Разпределяме се по колите и палим гумите – целите са две: в. Вихрен и Кончето, по кой маршрут и дали за един или два дни ще е преходът, това не е ясно, ще се съобразим със силите ни и с времето. Забавата започва... Към 9.30 вече сме на х. Бъндерица, запазили сме си една стаичка с 9 легла, ама точно по мярка:) Маршрутът е окончателно решен: едната кола остава на хижата, с другата се извозваме до х. Вихрен и я оставяме там, така че от където и да се спуснем, да имаме превоз – това в последствие се оказа доста мъдър ход – хвала на Кирчо за свежата идея;) Потегляме от х. Вихрен към върха, наизвадиха се едни слънцезащитни кремове, па потничета, слънчицето ни се усмихваше от ясното небе.





Леко леко понабрахме височина, забочнаха да се появяват облачета покрай върховете, но няма как, нали потоп ни чакаJ Компанията беше весела, всичкии се радваха на хубавите гледки и чистият въздух. Малко преди да се качим на билото под Вихрен започна по честичко слънцето да се крие зад облаци, а и вятърът се усили. 









Срещнахме трима опитни планинари, които ни казаха че до два часа се очаква да завали, по техните думи достатъчно време да се качим до върха и да сме вече достатъчно ниско под него. Аз естествено следях обстановката непрекъснато, защото хич не исках някакви ми ти светкавички да ме заварят високо в планината.  







 





Към един часа успяхме да издрапаме до върха, някои доста поизморени, други още пълни с енергия и гледащи с жажда към открилата се гледка към Кончето. След дългата фотосесия на върха, дойде времето и за първата дилема за маршрута, дали да се върнем по същият път към х. Вихрен или да се спуснем до Премката и от там през Казаните към х. Бъндерица (на този етап Кончето въобще не стоеше като опция, защото времето беше на кантар). Приключенският дух разбира се надделя и тръгнахме да се спускаме към Премката. 









От тази страна върха се оказа доста стръмен и на ум се благодарих, че се бяхме отказали да го катерим по този маршрут, както беше един от първите ни планове. 



Стигнахме до Премката без големи затруднения, но вятърът се беше позасилил и носеше доста облаци от запад. Тук бе голямата дилема. Кончето се виждаше съвсем наблизо, но пък и времето се разваляше. В крайна сметка решихме, че имаме време да го възседнем и се отправихме натам. 





След час всички се любувахме на величествената гледка – някои седнали не смеейки да се изправят, други пък обхождаха Кончето да усетят тръпката. Гледката си заслужаваше, особено с рязката граница от ясно време от едната страна и гъста мъгла от другата. Фото, фото и пак фото, няма как...









 






И хайде на обратно. Тук малко се разпокъсахме и в крайна сметка се разделихме на две групи с идеята да се съберем на Премката (Маги, Галин, Кирчо и аз останахме да се полюбуваме на гледката с бутилка ром в ръка и с фъстъчки за мезе, направо божествено:)). Да ама първата група пристигайки на Премката установи че вятърът доста бързо донасяше плътната сива маса, която се приближаваше от запад. По разумното беше да потегляд надолу без да ни чакат, имайки напредвид, че при тях беше Вени, а тя си е опитен планинар, пък в нашата група бях аз, уж организатора и водача:P Когато ние достигнахме Премката, мъглата се беше настанила удобно и вече се усещаше влагата във въздуха. Поспряхме да се екипираме добре и без много бавене, потеглихме надолу към Казаните.







Минавайки покрай заслон Казана се чуха първите гръмотевици далеч зад нас, а връх Вихрен вече бе доста мрачна гледка. 





Малко по-надолу ни заваля дъждът и гръмовете започнаха да се чуват доста по-близо. Не знам дали поради неочавано дошъл прилив на сили от наскоро изпитото ромче, или поради светкавичките по небето зад нас, но Галин направо полетя надолу и имах чуството, че ако някое дърво му се беше изпречило на пътя  направо щеше да го вземе със себе си;) Кирчо го следваше плътно, а Маги доста я заболяха колената и ние позабавихме темпото – тук нашата група се раздели на две и се видяхме чак на хижата.
Малко преди да влезнем в гористият пояс, дъждът се усили доста, но това грам не ме притесняваше на фона на светкавиците, които сега кацаха на земята на съседните върхове около нас. Добре че пътят минаваше в долина и ние ходехме фактически по най-ниската линия. Малко след това влязохме в гората и бурята ни отмина и се премести пред нас и аз се поуспокоих, въпреки че от време на време се виждаха някои доста съмнително разцепени дървета (вечерта в хижата първата група разказа доста интересна случка касаеща тези дървета – срещнали някакъв друг турист на заслон Казана, който се присъединил към тяхната група надолу и минавайки покрай едно от тези дървета изръсил: „ Вижте, това дърво е все още топло от скоро паднал гръм!” :D – разбирате, че това е покачило неимоверно много адреналина;)).
Ние с Маги пристигнахме около 30-40 минути след другите групи (разбира се Галин и Кирчо с тяхното темпо почти са настигнали другата група:)) Бяхме доста поизмокрени и поизморени, но аз бях и щастлив от хубавото преходче и от това че стигнахме невредими долу:) Видях Вени срещу мен и очаквах да дойте и да ме пита как сме, какво става, а тя започна да ни упреква че много сме закъсняли, защото ключовете от колата, която е на Бъндерица бяха в мен и нямаше как да отидат до Вихрен за тяхната кола с техният багаж. Оказа се, че те са пристигнали също толкова мокри долу и че даже не са им дали да седнат около огъня да се позгреят, защото местата били заети от групичка „туристи” дошли с колите да се напият на чист въздух – българска работа, нямам думи.
Както и да е, взехме колата от х. Вихрен, преоблякохме се с кой каквото сухо имаше и се настанихме на софрата в столовата. Личеше им на всички, че изживяването им е вдъхнало живот. Не вярвах, че ще успеем да изпълним планът максимум – връх Вихрен и Кончето за един ден с оглед на прогнозата, но нещата се получиха учудващо добре:)) 
На следващият ден се наспахме до късно, закусихме обилно с чудесни филийки с яйца от хижата, посетихме Байкушевата мура в околноста и после Кирчо предложи да се отправим към Стобските пирамиди до село Стоб, намиращо се малко преди Рилският манастир. 









Не сбъркахме като го послушахме, защото гледките там също си заслужаваха.

















Така се получи един страхотен уикенд в края на хубавият сезон за високите планини. 
През идните четири почивни дни, въпреки вече трайно настанилото се в страната студено време, успяхме с част от компанията (Маги, Галин и аз) да посрещнем първита сняг на хижа Мальовица. Е, не успяхме да стигнем до заслон Страшното езеро както го бяхме запланували, но да бъдеш в планината когато вали сняг, това си е наистина магия. 
С нетърпение чакам другата година, за когато имам доста планове свързани с Пирин и Рила;)

Снимки: Галин и Вени

Благодаря за хубавия пост, върна ми чудесни спомени, Вихрен и Кончето са ми слабост !

Страхотно сте си изкарали. Ние през Юли минахме от х. Яворов - Кончето - Бъндерица. За съжаление нямахме време за Вихрен, но пък нацелихме страхотно време. Как искам пак да идааа... но май ще е другото лято чак :)

mnogo qk obe6e!!! trqbva pak da ni vzemete s vas izkarahem si neveroqtno :) pozdravi ico i mimeto

Прекрасни снимки! :) Въпреки че да го видиш с очите си е просто неописуемо и незапечатващо се на лентата преживяване. Седмица по-късно от вас и аз имах удоволствието да посетя Вихрен, но нашето си беше много аматьорско преходче. :)
Стоплихте ми душата, много радвате. ;)

Голяма гадост е тая хижа - след 12 часа ходене нас за малко да ни изртат - нямало места за спане, пълна беше с пишман туристи, дошли да се наковат на свеж въздух...

Тук съм описала наш'те драми там:
http://gamina.blog.bg/viewpost.php?id=89326

Ei, super ste!
Naposledak vse po-malko hora otedqt vreme, za da hodqt v planinite...a te sa tolkova krasivi! Taka 4e mnogo se radvam kato razbiram, 4e vse o6te ima svestni hora, koito cenqt tova bogatstvo.
Jelaq vi mnogo 6tastie i prodaljavaite v sa6tiqt duh :-)